<–– ИНТЕГРАТИВЕН ПОДХОД КЪМ ПСИХИЧНОТО СТРАДАНИЕ (продължение)
Е. Мустакова
Интердисциплинарният изследователски център на Сигъл предлага дефиниция на съзнанието като „релационен и цялостно телесен (т.е. не само мозъчен) процес на регулиране на потока от енергия и информация” (превод мой, Siegel, D., 2010, p. 52). С други думи, когато работим психотерапевтично за отключване и постепенно интегриране на всички аспекти на съзнанието (включително и несъзнаваното) по посока към активиране на вътрешното зрение, трябва да имаме предвид енергийните и информационни процеси, които протичат на всички нива в тялото и в междуличностното пространство. На база на психотерапевтичния си опит, Сигъл описва осем процеса на интеграция по посока на личностни трансформации към събудено съзнание и развиване на вътрешно зрение и психично здраве (Siegel, D., 2010, pp. 71-75):
- Интегриране на съзнанието
Това включва стабилизиране на вниманието чрез култивиране на дифузен център на самонаблюдение, който ни позволява да разпознаем смущаващи емоционални състояния, без да бъдем напълно погълнати от тях.
- Хоризонтална интеграция
Тук става въпрос за интеграция на дейността на лявото и дясното полукълбо, тъй като при повечето от нас едното полукълбо доминира и често заглушава дейността на другото. Доминирането на аналитичното дясно полукълбо се изразява в тенденция към прекалено и непрестанно анализиране на минали и бъдещи обстоятелства, т. нар. „мисловни бури” и склонност към тревожност и депресия. Доминирането на дясното, невербално полукълбо често се изразява в трудности с дефинирането и последователното осъществяване на житейски цели и стремежи, загуба на посока и последващи проблеми със самооценката.
- Вертикална интеграция
Този вид интеграция на нервната система по цялото тяло, която често е нарушена при психични травми или в резултат на принудителна адаптация към живот в условията на емоционално бедна среда, предполага преодоляване на различни нива на замръзналост или изтръпналост, които се характеризират с плосък афект или ограничени емоционални възприятия. Това често изисква включване в психотерапевтичния процес на различни дихателни и други упражнения за фокусиране върху усещанията на тялото и особено върху интуицията на сърцето.
- Интеграция на паметта
Тук става въпрос за нива на паметови процеси. Имплицитната памет започва в утробното развитие и преобладава в ранната възраст. Емоциите, възприятията, действията и телесните усещания в този период изграждат несъзнавани психични модели на очакванията ни от света. По-късно, експлицитната памет за фактическа и автобиографична информация конфигурира парчетата имплицитна памет в конкретни разкази. Колкото повече се развива вътрешното зрение, толкова повече сме в състояние да осъзнаем имплицитни модели и да ги интегрираме в осъзнато настояще.
- Интеграция на личния разказ
Ние осмисляме живота си като създаваме разкази, които вплитат разказвателната функция на лявото кълбо в директната невербална памет на лявото полукълбо. Изследванията показват, че най-добрият показател за успешното привързване на децата ни към нас е нашата способност да изградим кохерентен разказ за собственото ни детство. Блокажи в нашия разказ сигнализират неразрешена транс-поколенческа проблематика и преодоляването им у нас самите освобождава децата ни от потенциална обремененост от неосъзнатите модели на страдание на предишни поколения.
- Интеграция на състоянията
Различните състояния у всеки от нас са израз на фундаментални стремежи и нужди: за близост и самота, за автономност и независимост, за взаимосвързаност, за грижа, за компетентност, и т.н. Вътрешното зрение ни позволява да обхванем и модулираме тези често болезнено противоречащи си състояния без да ги асимилираме или потискаме.
- Междуличностна интеграция
Тук става въпрос за така нареченото „ние” на здравето, т.е. за задълбочаващото се разбиране, че психичното здраве никога не се свежда само до вътрешно-психичното пространство на отделната личност, а изисква междуличностна интеграция. Както сочи Сигъл, когато не сме задръстени от ограничаващи адаптационни междуличностни модели от миналото, „нашите резонансни мрежи ни позволяват да усещаме вътрешния свят на другите” (Siegel, D., 2010, p. 74), което носи радостно чувство за връзка с другия и поражда усещане за здраве. Вътрешното зрение ни помага да разпознаем стари междуличностни модели, които често ограничават потока на настоящите ни взаимоотношения.
- Темпорална интеграция
Характерните за човешкото преживяване усещания за несигурност, нетрайност и смъртност, изискват осмисляне. Пример на неспособност за такова осмисляне са обсесивно-компулсивните фиксации.
В обобщение, психотерапевтичната работа за събуждане на съзнанието в посока към развиване на вътрешно зрение чрез адресиране на блокажите в осемте вида интеграция е в основата на невро-психологичното разбиране за интегративна психотерапия.
Психо-социален подход към интегративната психотерапия
Тук ще представя моя подход, развит в процеса на 27 години специализация и 17 години психотерапевтична практика в САЩ. В основата на моя интегративен подход към осмисляне на развитийните, психо-социални и трансперсонални динамики на страдащата личност, както и към тяхното изражение в афективен, познавателен, поведенчески и физиологичен план, е изследователската ми работа върху развитието на съзнанието. Този труд е описан в книгата ми Критично съзнание: Изследване на морала в световен исторически контекст.[1]
От гледна точка на интегративния психотерапевтичен подход, посрещането на страдащата личност означава посрещане на един живот, а лечението се осъществява в процеса на истинската среща. Акцентът е не предимно върху психичното разстройство, а върху цялата конфигурация от жизнени сили, културен и социален контекст, житейски път и светоглед на личността. В такъв цялостен план, по-ясно изпъкват специфичните психо-духовни сили на личността да осмисли и предефинира проблематиката на страданието си по посока на творчески решения. Психотерапевтичната среща цели да разпознае и назове именно тези психо-духовни сили и да отвори пространство за тяхното проявление.
За да разберем личността, която търсим да посрещнем в психотерапевтичен план, е необходимо да осмислим както нейното социално-познавателно ниво на развитие, така и мотивационния й профил. Теориите за нивата на социално-когнитивно развитие на възрастния разкриват дълбоки структурни промени в начина, по който еволюиращата структура на ‘аз-а’ преосмисля на всяко следващо ниво на развитие трите основни сфери на живот – любов, професия и приятелство (Kegan, R., 1982; Wade, J., 1996). С всяко следващо ниво на диференциация и интеграция на ‘аз-а’, тези сфери придобиват нов смисъл и водят до качествено различен подход към живота и взаимоотношенията. Различните теоретици разграничават между четири и девет различни нива на социално-познавателно развитие на ‘аз-а’ на възрастния човек и неговите отношения с обекта.
Моето изследвание, което получи професионални награди, започна от въпроса защо при някои възрастни се наблюдава толкова по-значително развитие на структурите на ‘аз-а’ в житейски план отколкото при други. Типична за страдащия възрастен е недостатъчната диференциация и интеграция на ‘аз-а’, която води до трудности в срещата с обекта. Сравнителното между-културно изследване на разнородни житейски пътища (спонсорирано от фондация МакАртър и от дисертационната награда на колежа Радклиф в Харвард) показа, че динамичният мотивационен профил на личността е определящ за това доколко личността търпи развитие и съответно как осмисля здравето и наранеността си.
Ролята и характера на човешката мотивация отдавна е спорна тема в психологията и в психотерапията. Например, от гледна точка на биологичния си подход към личността, Фройд твърди:
„Опитайте се да подложите няколко силно диференцирани личности на една и съща степен на глад. С повишаването на императива за храна, всички индивидуални различия ще изчезнат и на тяхно място ще видим универсален израз на един незадоволен инстринкт” (Bryson, A., 1999, p. 29).
В контраст, Виктор Франкъл, известен психоаналитик, писател и жертва на нацистки концентрационен лагер, описва как в Аушвиц става свидетел на точно обратното – изправени пред едни и същи нечовешки условия, някои хора дегенерират, докато други посрещат достойно мъченията си. Франкъл развива тезата си, че газовите пещи на Аушвиц са плод не просто на нацизма, а преди всичко на нихилистичната наука, която описва човека като доминиран от животинско начало, продукт на наследственост и околна среда. Логотерапевтичният подход към психотерапията, развит от Франкъл след оцеляването му от Аушвиц, разпознава като най-основна мотивационна човешка функция и път към психично здраве търсенето на смисъл (Frankl, V., 1961).
Моето дисертационно изследване разкри четири дълбоки мотивационни измерения на смисъла, които се намират в динамично взаимодействие и развитие. Всяко измерение представлява континуум между предимно морално-конструирани и предимно прагматични мотиви.
Първото измерение се отнася до това, как и около какви ценности личността изгражда своята самоличност. Напрежението на това измерение е между социални роли и конструкти и универсални ценности. Колкото повече личността е привлечена към универсални ценности и се стреми да придвижва своята самоличност в посока към тях, толкова по-стабилна и неуязвима се усеща. Обратно, колкото по-близо е чувството за самоличност до прагматични социални роли и конструкти, при което личността трябва да доказва и защитава правото си на членство в определени социални групи толкова по-несигурна и уязвима се чувства личността – което е условие за проявяване на психопатология. Тук психотерапевтичното търсене на смисъл води до преконструиране на чувството за самоличност. Подходящи и полезни се оказват конфигурации от юнгиански дълбочинни подходи към осмисляне на наследството на предишните поколения и архитипове в живота на индивида, както и дискутираните по-горе подходи за събуждане на съзнанието и откриване на дълбоките му опори в настоящето (mindfulness-based approaches).
Второто мотивационно измерение е свързано с фигурите на авторитет в живота на детето и възрастния, и зависи от това доколко този авторитет е морално конструиран или произволен, или пък напълно отсъства. Дотолкова, доколкото в живота на личността присъстват фигури на истински морален авторитет (родители, учители или духовни примери), техният пример постепенно и несъзнателно се усвоява като лично чувство на отговорност, заедно с което укрепва способността за овластена дейност. Колкото по-овластен е човек, толкова по-малко вероятно е житейските кризи да доведат до психичен разпад. Обратно, хора с дълбоко психично страдание често разказват за житейски път населен или с авторитарни фигури и насилие, или пък беден на каквито и да е модели на авторитет. В тези случаи, психотерапевтичното преосмисляне търси да подкрепи конструиране на нови и автентични източници на морален авторитет, чието постепенно осмисляне води до укрепване на личната овластеност. Тук хуманистичните и трансперсонални подходи са особено полезни.
Третото измерение е свързано с усещането за взаимовръзки. Израстването в условия на предимно случайни прагматични контакти и липса на дълбоки взаимовръзки обеднява психиката и я прави силно уязвима. Както показва междуличностовата невро-психология (Siegel, D., 2010), способността ни да усетим близост с друг човек или с природата събужда жизнените ни сили дори при условия на страдание и отключва дълбоките ни психо-духовни ресурси. Хора, които преживяват себе си в дълбока взаимосвързаност с другите, се отличават с устойчивост и психично здраве независимо от обстоятелствата на живот. От гледна точка на това мотивационно измерение е особено решаваща дълбоката психотерапевтична връзка между пациент и психотерапевт. Тази връзка има потенциала постепенно да помогне на пациента да си изгради нови модели за общуване и за взаимовръзки с човешки общности и с живота във философско-исторически и духовен план.
Четвъртото измерение е свързано със склонността на индивида да търси смисъл. Както видяхме в дискусията по-горе, Франкъл показва, че търсенето на смисъл е основна и дефинираща човешка функция. Но ранните травми или развитието в емоционално бедна среда често потискат естествената човешка функция на търсене на смисъл и предизвикват стеснено общуване с живота и съответно повишена тревожност и склонност към депресия. Тук екзистенциалните и трансперсонални подходи в психотерапията са особено полезни в преосмислянето и интеграцията на неосъзнати до тогава лични, духовни, исторически и културни аспекти на смисъла.
Като цяло, този психо-социален развитиен подход към интегративната психотерапия, обогатен от стратегическо невро-психологично разбиране, позволява мотивационното посрещане на личността и изграждането на динамично психотерапевтично сътрудничество в посока към физиологично и афективно стабилизиране, познавателно разгръщане и поведенческа оптимизация на взаимоотношенията със социалния свят.
Заключение
Тук описахме характерни общи елементи и аспекти на интегративния подход към психотерапията, който в момента е в процес на бързо развитие. От гледна точка на специфичния интегративен подход на авторката, дискутиран по-горе, е важно да се отбележи, че при съвременните динамични глобални условия се наблюдава силно повишена загуба на смисъл. Все повече хора споделят трудности с оформянето на стабилна самоличност. Все по-трудно става за млади и възрастни да намерят автентични източници на морален авторитет в епохата на „алтернативни факти”. Взаимовръзките се разкъсват при условията на глобална мобилност и крайно състезание за личен материален и успех. Отправните точки на жизнен смисъл се загубват в условията на ежедневна надпревара и често отстъпват на все по-фрагментирано съзнание. Психо-социалната криза в света е дълбока и заедно с нея е дълбока нуждата от нови форми на интегративно лечение, което адресира социално-исторически и глобални реалности и не редуцира страданието само до вътрешно психичното пространство на личността. Обогатяването на интегративните психотерапевтични подходи с отваряне на пространство за духовни търсения и решения открива нов хоризонт на възможности за превръщане на психичното страдание в развитие на личността.
Литература
Bryson, A. Light after death. New Delhi: New Dawn, 1999.
Dollard, J., N. E. Miller. Personality and psychotherapy: An analysis in terms of learning,
thinking, and culture. New York: McGraw Hill, 1950.
Diagnostic Statistical Manual of Mental Disorders (5th Edition), Arlington, VA: American
Psychiatric Association, 2013.
Frankl, V. Man’s search for meaning. Boston: Beacon Press, 1962.
Jones-Smith, E. Counseling and psychotherapy: An integrative approach. Sage, 2012.
Kegan, R. The Evolving self. Cambridge: Harvard University Press, 1982.
Miller, W. R. Integrating spirituality into treatment: Resources for practitioners. Washington,
D.C.: APA, 1999.
Mustakova-Possardt, E. Critical consciousness: Study of morality in global historical context.
Westport: Greenwood/Praeger, 2003.
Patterson, C. H., C.E. Watkins Jr. Theories of psychotherapy. HarperCollins, 1996.
Siegel, D. Mindsight. New York: Bantham, 2010.
Wade, J. Changes of mind: A holonomic theory of the evolution of consciousness. Albany:
State University of New York Press, 1996.
[1] Преведена на български и издадена от УИ „Св. Климент Охридски” през 2005 г.; оригиналната публикация в САЩ е от 2003 г.
