Вертикална и хоризонтална интеграция в психотерапията
Осмисляне на интеграцията в психотерапията
Настоящият материал е кратка статия, написана от Gregg Henriques, Ph.D., професор по психология в James Madison University. и е повторно отпечатана с разрешение. Оригиналът е публикуван в сп. Невропсихотерапевт, брой 2, Юли/Септември 2013, стр. 120-121. Преработена за българската аудитория.
Днес, интегративното отношение спрямо психотерапията е норма за практикуващите специалисти, и то с основателна причина. Едно проучване показва, че няма школа, която да постига системно по-добри резултати от останалите подобни на нея. Вместо това, терапевтичният съюз е това, което е важно за генериране на добри психотерапевтични резултати.
Въпреки, че някои интерпретират този факт определяйки връзката между клиент и терапевт като ключов фактор, това не е най- точния термин, когато се говори за терапевтичен съюз. Вместо това, се вземат предвид три свързани, но концептуално отделни области на дейност.
Качеството на връзката (т.е. доверие, уважение и взаимна симпатия между терапевт и пациент) е един елемент, но не е единственият. Вторият ключов елемент за терапевтичния съюз е споделеното съгласие, което се отнася до ситуации, при която и терапевтът, и пациентът разбират природата на проблема и целите, спрямо които ще бъде ориентирана работата им заедно. Третият елемент на съюза е задачата и специфичните интервенции, които се съгласуват за постигане на желаните резултати, т.е. какво е това, което трябва да се направи, за да да се постигнат желаните резултати. Този начин на мислене относно терапията често се нарича подход на общите фактори и той оказва голямо влияние за придвижване на на психотерапията в посока интеграция, т.е. нещата, които са общи за всички подходи и методи.
В един по-широк контекст психотерапията може да се види като процеса, чрез който индивиди, които имат проблем във функционирането или страдат в някакво отношение, създават една основана на доверие и уважение връзка с професиналист, имащ познания, свързани с човешката психология и разнообразните интервенции, които подпомагат промяната в посока по-адаптивен и по- удоволетворителен начин на живот за клиента.
Вертикалната интеграция се отнася до вложените нива на сложност, които действат за всяко човешко същество. Той обикновено се нарича “биопсихосоциален” подход и осигурява съществена леща за разбиране на контекста на пациента, проблемите и целите. Въпреки че много хора се застъпват за биопсихосоциален подход, много малко от тях могат да формулират точно какво се разбира под нивата, къде има разделения между тях и защо. Модела, който съм разработил, наречен Система на дървото на познанието (Фигура 1; Henriques, 2011) предоставя начин да се разбере изрично както как можем концептуално да разграничим биологичното от психологическото, от социалното, така и защо наистина отговаря на природните закони. Защо, според системата Дървото на познанието, има различни измерения на сложността, в допълнение към различните нива на анализ? Причината е, че всяко измерение на сложността се появява като функция на различни системи за обработка на информация: генетичната обработка на информация поражда измерението на живота (биология), обработката на невронална информация поражда измерението на ума (психология) и обработката на символната информация поражда измерението Култура (социална).
Биологичното измерение може да се раздели на три свързани помежду си домейна: 1) еволюционната история, която оформя основната адаптивна структура на човешките същества; 2) уникалната генетична конструкция, която предразполага индивида към определени тенденции и 3) невро-физиологичните процеси, които посредничат на психологическото поведение.
По същия начин социокултурното измерение може да бъде полезно разделено на вложени нива на контекст, като микронивото се отнася до контекста на непосредствената връзка (т.е. нечие семейство, приятели, близки), а мезонивото се отнася до естеството на общност, промишленост и основна технологична и икономическа структура, както и макронивото, отнасящо се до ценностите, традициите, законите и политиките, които определят културния дух на времето, интелектуалните, моралните и културните тенденции на дадена епоха.
Психологическото измерение се отнася до контекста на знанието и развитието на индивида, включително ранни формиращи събития, ключови връзки, травми, успехи и важни преходи в живота на човека. В името на една ефективна холистична концепция е полезно да се черпи от източника на основните традиции. Именно това имам предвид под хоризонтална интеграция. Четирите основни модела, които насочват псохотерапията на индивидите са: 1) поведенчески; 2) когнитивен 3) хуманистичен; и 4) психодинамичен.
Фигура 2 показва схематично изображение на вертикалните и хоризонталните елементи.
Но има ли начин ефективно да се интегрира същината на тези модели по един разбираем начин? Въпреки, че задълбоченият отговор на този въпрос изисква много уточнения, краткият отговор, който давам е, че всеки по-значителен психотерапевтичен модел в действителност е рамка, чрез която да разберем как индивидите се приспособяват към заобикалящата ги среда. Унифицирания ми подход (Henriques, 2011) поражда идея за това как функционира личността, а именно, че хората имат пет системи за адаптация, които определят технитe взаимоотношения с околния свят. Тези системи са: 1) система на навика (основно несъзнателно знание посредством асоциативните условия/обстоятелства, които се съхраняват в процедурната памет); 2) система на опита на изживяването (сетивното възприятие, вътрешно-телесното изживяване просто да съществуваш, което се организира от емоциите и запазените епизодични спомени); 3) система на връзката (системата за привързване и невербални вътрешни модели на работа над себе си и другите); 4) защитната система (прави опити да намали когнитивната дисхармония и да възстанови равновесието); и 5) реабилитираща система (вербално посредничещи убеждения и ценности, които се легитимират в желания и действия, запазени в семантичната памет). Необходима е малко практика, за да се научим как да идентифицираме тези системи за адаптация, как се отнасят те една към друга, както и да ги използваме за развитие на една холистична формулировка, която дава възможност да се изпозлва в лечението.
Но това, което е особено забележително, е, че тези пет системи свързват ключовите прозрения на основните парадигми.Системата на навика ясно кореспондира на традиционния фокус на бихейвиористите. Системата на преживяването е била фокус на ранните Гещалт терапевти и сега служи за пример в нео-хуманистичните традиции на преживяването, илюстрирани чрез Емоционално Фокусираната Терапия (ЕФТ). Системата на връзката и защитната система съответстват на основния фокус на модерните психодинамични перспективи. Най-накрая реабилитиращата система кореспондира на когнитивните/познавателните подходи от гледна точка на убежденията и ценностите, ръководещи дадено действие.
Обединяването на вертикалните и хоризонталните елементи заедно е показано в интегративната карта на Фигура 3.
Как Унифицирания подход асимилира и интегрира ключовите перпективи
При изключителната сложност на литературата в областта на психологията и психотерапията, специалистите се нуждаят от модели, които да подпомагат организиране на тяхното мислене и разсъждения, а ползването на интеграцията на вертикални и хоризонтални измерения предлага начин да се намери смисъл в тази сложност.
Gregg Henriques, Ph.D., професор по психология at James Madison University.
