Продължение:
В психотерапевтичната литература има множество други модели, описващи психосоматичния генезис. Според Khaikin (2012) те могат да бъдат класифицирани най-общо в няколко групи, без да бъдат съотнасяни непременно към специфична психотерапевтична модалност или автор. Пример за това е теорията за Енергийно – астеничния модел, като допълнение към моделите за наличие на вътрешен конфликт, която предполага допълнителна консумация на витална енергия в стремежа и опитите да се разреши този конфликт, в резултат на което се получава недостиг на енергия за справянето с някаква физична болест, и това довежда до физическо заболяване. Теорията се базира на презумпцията, че ние сме изложени на различни болести, вируси и бактерии, но те афектират само тези, чиято витална енергия е изконсумирана от разрешаването на интерперсонални конфликти. Друга подобна разновидност е т.нар. Енергийно – динамичен модел, при който психичната енергия от нереализирани нужди и желания търси и намира патологичен алтернативен начин за тяхното реализиране, именно към органите и частите на тялото, като ги прави „извън реда“ (disordered). Този модел обединява Европейската психосоматична школа и китайската медицина (Khaikin, 2012).
Аз – на ниво тяло
Тъй като всички емоции имат телесно проявление, тук успешно може да бъде включен алекситимичния модел на психосоматогенезис. Теорията на алекситимията („без думи за емоции“), представлява невъзможността да се назоват емоциите, изпитвани от индивида или от други хора. Изследването на такива пациенти довежда до определянето на няколко общи характеристики на тези индивиди: трудност при определяне и описание на собствените чувства; трудност при разграничаване на сетивни и телесни усещания; намалена способност за символизиране, фокусиране повече върху външни, а не вътрешни преживявания. Емоционалните реакции включват активация или подтискане на важни физиологични процеси като кръвно налягане, храносмилане, имунитет, вътрешна секреция и др. Ако тези процеси са били „включени“ или „изключени“ за дълги периоди от време, естествено биха довели до заболяване на човека. Алекситимични характеристики могат да бъдат наблюдавани в пациенти с различни медицински или психични заболявания, включително психогенна болка, злоупотреба с вещества, стрес и депресия. Алекситимичните пациенти с психофизиологични симптоми обикновено не са добри кандидати за психодинамична психотерапия, но се повлияват добре от групова психотерапия, когнитивно-поведенчески методи и биофидбек (Taylor, 1984). С този аспект на психосоматичния генезис се занимава до голяма степен обучението по емоционална интелигентност, както и когнитивно-поведенческата психотерапия, които са част от тук дискутирания интегративен подход.
Като допълнение, можем да споменем ретрофлексния модел на психосоматогенезис (Khaikin, 2012), който се ръководи от предпоставката, че с отхвърляне на задоволяването на някаква „забранена“ потребност, човека несъзнателно избира ре-фокусиращи дейности за нейното задоволяване, и това, което трябва да е фокусирано върху външния свят, се ре-фокусира обратно върху него (и следователно върху органите и системите на неговото тяло). Човека, поради своето собствено несъвършенство, несъзнателно се опитва да задоволи тази своя потисната потребност, от която се е отказал. Към такъв Ретрофлексен модел може да бъде причислена неорайхианската психотелесната терапия на Валдо Бернаскони, според която, ако човек по някаква причина не може да задоволи своите потребности, обикновено в резултат на травма и невъзможност да извършва някакво движение, което би довело до задоволяването й, то енергията от това се проявява като симптом или по-късно в заболяване. От психотерапевтична гледна точка, този проблем може да бъде разрешен от методите на психотелесната терапия, чиято цел е на телесно ниво да “разбере” смисъла на симптома за индивида и да го „изведе“ от тялото на клиента чрез някакво движение или друго телесно прояление.
Към преобладаващо биологично – телесните модели на психосоматогенезис може да се причисли и класическия условно – рефлексен модел и кортико – висцерална теория на К.М. Биков и И.Т. Курцин (1950 – 1960). През 20 – 30-те години на XX век И.П. Павлов и неговите ученици създават физиологичен модел на вътрешния психологически конфликт. При експерименти с животни е установено, че „сблъсъкът“ на рефлексните процеси води до развитие на соматични смущения, с други думи, едновременното активиране на конфликтни безусловни рефлекси, например хранителни и защитни, може да доведе до проява на физически симптом. Според този модел, в основата на психосоматичните разстройства на човека се крие в „сблъсъка“ на условните рефлекси, което създава ситуация на несигурност, съдържаща логически неразрешими противоречия. На чисто биологично ниво мозъчната кора може директно да повлияе на състоянието на вътрешните органи (чрез механизма на условни рефлекси), следователно пряката причина за психосоматичните заболявания е нарушение на динамиката на физиологичните процеси (баланса на възбуждане и инхибиране) на нивото на кора на главния мозък. Към подобни биологични модели може да се причисли теорията на Джон Сарно за причинения от напрежение миозит (tension myositis syndrome (TMS)), при който наличието на емоционално неразрешим конфликт може да произведе “симптом”, който да отклони вниманието на индивида от този конфликт, създавайки психосоматичен симптом.
„Физиологичния“ или „стресов“модел на Hans Selye, от своя страна, е базиран на теорията на неспецифичния стрес, като негов предмет е физиологията и психобиологията. Болестния процес се явява вторичен резултат от хронични стресови преживявания, или невъзможност на индивида да се справи със стресови ситуации, които афектират функциите на хормоналната и имунната му система. Тези реакции включват активация или подтискане на такива важни физиологични процеси като кръвно налягане, храносмилане, имунитет и вътрешна секреция. Ако тези процеси са били „включени“ или „изключени“ за дълги периоди от време, естествено ще доведат до заболяване на човека. Въвежда Синдром на общата адаптация (GAS), който се състои в следното: събитие, което заплашва благосъстоянието на организма (стресор), води до една тристепенна телесна реакция: еустрес (увеличаване на съпротивлението на организма); „плато“ (адаптация); дистрес (изтощение – психосоматични разстройства). В рамките на този модел психосоматичните разстройства се разглеждат като адаптационни заболявания. Ако състоянието на повишена резистентност продължава дълго време, ще превиши адаптивните възможности на организма, изтощавайки неговите ресурси, като настъпва фаза на изтощение или неуспех на адаптация. Теорията на заучената безпомощност на Martin Seligman е подобен модел на психосоматогенезис. Според нея заучената безпомощност е психологическо състояние, при което човек или животно се научава да действа безпомощно в определена ситуация, обикновено след като е изпитало някаква трудност да избегне тази неприятна ситуация и дори когато всъщност има възможността да я промени.
Аз – семейство, или външно индивидуална перспектива
Моделa на Минучин за „психосоматичното семейство“ е понятие, което се опитва да обясни соматичните заболявания в микросоциални условия, свързвайки определена специфика на междуличностните отношения в семейството с физиологичните процеси в организма (Elly et.al., 1987) Пациентът и болестта не се разглеждат изолирано, а в специфичен семеен контекст. Може да се характеризира с„прекалено включване“ на родителите в живота и проблемите на детето, което възпрепятства развитието на неговата независимост и самостоятелност; свръхчувствителност на всеки член към страданието на други членове на семейството; ниска способност за промяна на правилата за взаимодействие при променящи се обстоятелства; и избягване на изразяване на несъгласие или открито обсъждане на конфликти. Детето и болестта му често играят ролята на стабилизатор, един вид буфер в скрит семеен или брачен конфликт, като разклатения брак на родителите се запазва заради необходимостта да се грижат за симптоматичното дете. С този аспект на психосоматичния генезис се занимава фамилната и системна психотерапия.
Аз – личност- социум
Това психосоматично направление възниква още в началото на 20-ти век, като се основава на експерименти на физиолози, които изучават социалната среда като фактор за поява на болестите. Към тази група могат да бъдат причислени Моделът на Rosenman and Freidman (Тип А и Тип Б личности), където те разглеждат поведенческите стереотипи, чрез който тези хора реагират на различни житейски ситуации (Rosenman, 1977; Matthews, 1982).
Теорията на личностни профили на Ellen Flanders-Dunbar (или теория за специфичната личност) също предполага, че има някои личностни черти, наличието на които, в комбинация с някаква стресова ситуация, може да доведе до развитие на психосоматична болест, т.е определени личностни черти водят до определени личностни симптоми. Dunbar предлага физически механизъм за психичното, който е „зает“ от първите два закона на термодинамиката и който тя нарича „емоционална термодинамика“. Първия закон постулира, че психичната енергия търси изход чрез физически симптоми, поради невъзможност да се изрази по психичен начин. Вторият закон гласи, че перманентни дефицити в личността могат да доведат до разсейване на енергията и евентуална соматична дисфункция. Дънбар вижда мозъка като материална единица която търси свое собствено равновесие чрез енергията, която прелива от невидимия мозък към материалното тяло. Въз основа на нейните наблюдения са идентифицирани шест типа личност, всяка от тях, предразположена към специфични заболявания.
Аз- духовност и трансперсонални отношения
Психосоматичните заболявания от гледна точка на екзистенциалната психология са свързани с понятия като смъртта, изолацията, свободата и самотата. Когато се сблъска с тези понятия, а то неминуемо става в някакъв момент, индивида потенциално може да изпадне в екзистенциална празнота и загуба на смисъл на живота, които да се манифестират на ниво психосоматични симптоми. Известно е, че усещането за смисъл на живота повишава имунитета срещу соматични заболявания, и обратното, загубата на такъв, би могла да “отключи” не само психични, но и телесни такива. Към тази философия се причислява т.нар. “Смъртен модел” на психосоматогенезис. Болестта се явява средство за извършване на бавно самоубийство, като потребността, стояща зад стремежа към смъртта, може да бъде от различно естество. „Процесният“ или „развитийният“ модел, от друга страна, счита болестта не като патология, а като спрял процес на развитие на себе-идентичността. Всяка болест, според него, сама по себе си съдържа средство за възстановяване. Според Viktor von Weizsäcker (1984) болните не са успели да поемат отговорност за живота си и да вземат необходимите решения и контрол на събитията в тях. Тази амбивалентност се настанява в телесните процеси, където се зараждат симптомите. Болестта се манифестира като едно перверзно себеосъществяване.
Еволютивния модел на Khaikin (2017) подчертава, че основното условие за активиране на процеса на генерация на телесни заболявания е една ситуация, в която живият организъм спира да участва в еволюцията на психиката, когато собствената му представа за външен или вътрешен живот пречи на развитието на неговото психе. Всяко соматично заболяване е инструмент на еволюционния процес, подобно на апоптозата и репликативното стареене. Функцията на телесните заболявания е да насърчава селекцията на индивиди, които активно участват в еволюцията на психичните форми и средства, като намалява степента на оцеляване на индивидите, които не участват активно в този процес. Индивида се намира в плато – духовно, психично, емоционално и интелектуално и излизането му от него става по два начина: 1) доброволен (когато индивидът се само – предизвиква в хода на собствения си живот към развитие на духовно, емоционално, психично или интелектуално ниво) и 2) принудителен – когато е предизвикан от обстоятелствата, а именно соматични заболявания, които да му помогнат да премине на следващо еволютивно ниво, и което е в подкрепа на глобалното еволютивно развитие на човечеството.
Заключение
Дадените примери на психосоматогенезис далеч не изчерпват наличните теории в световен мащаб, те са само една примерна извадка за целите на тази публикация. Всяка една от тези теории представя една вероятна причина за телесните страдания на индивида, но далеч не би могла да бъде изчерпателна в своята същност. В този смисъл намирам, че само един холистичен възглед като интегративната психотерапия може да даде едно комплексно разрешение на психосоматичен симптом или синдром, тъй като не разглежда само един от аспектите на Аза, а индивида като цяло. Психосоматичните оплаквания днес са проблем, изискващ комплексни взаимодействия и именно интегративната психотерапия обединява тази съвкупност от специфични отношения в единен, специализиран подход към човека. Основната цел е да се отговори на потребностите на индивида на няколко различни, макар и не строго разграничими нива: емоционално, когнитивно, духовно, поведенческо и телесно ниво, така че да се постигне едно удоволетворително, осъзнато съществуване на индивида в интрапсихичното и интерперсоналното му измерение, в съответствие с неговите лични възможности и външните ограничения на социо-културната му среда, един процес, който би спомогнал неговата най-пълна адаптация в днешния изключително динамичен и предизвикателен век.
Литература:
Бернаскони, В., Неорайхиански теории, Лаков Прес, 2004
Быков К. М., Кора головного мозга и внутренние органы, 2 изд., М.— Л., 1947;
Быков К. М. и Курцин И. Т., Кортико-висцеральная патология, Л., 1960;
Dollard, J., & Miller, N. E. (1950). Personality and psychotherapy; an analysis in terms of learning, thinking, and culture. McGraw-Hill.
Dunbar, H. Flanders. Emotions and Bodily Changes: A Survey of Literature on Psychosomatic Interrelationships, 1910-1933. New York: Columbia University Press, 1935
Evans, K.R. and Gilbert, M.C. (2005) An Introduction to Integrative Psychotherapy. London: Palgrave.
Ferenczi, S. (1994) Final Contributions to the Problems and Methods of Psycho-Analysis (edited by Michael Balint, translated by Eric Mosbacher and others). London: Karnac.
Feixas G., Botella L. (2004). Psychotherapy integration: reflections and contributions from a constructivist epistemology. J. Psychother. Integr. 142, 192–222. 10.1037/1053-0479.14.2.192 [Cross Ref]
Frank, J.D. and Frank. J.B. (1961) Persuasion and Healing. Baltimore, MA: Johns Hopkins University Press.
Frank, J.D. and Frank, J.B. (1993) Persuasion and Healing (3rd edn). Baltimore, MA: Johns Hopkins University Press (first edition published 1961).
Franz, A. Psychosomatic Medicine (1950)
French, T.M. (1933) Interrelations between psychoanalysis and the experimental work of Pavlov.American Journal of Psychiatry, 89, 1165-1203.
Khaikin A.V. Psychosomatogenesis and an evolutionary process. Med. psihol. Ross., 2017, vol. 9, no. 4(45), p. 7 [in Russian, in English]. Available at: http://mprj.ru
Khaikin AV. To the theory and practice of psychosomatics. Russian Open Medical Journal 2012; 1: 0104.
Kog, E., Vertommen, H., Vandereycken, W. (1987) Minuchin’s Psychosomatic Family Model Revised: A Concept‐Validation Study Using a Multitrait‐Multimethod Approach
Lapworth, P., Sills, C. and Fish, S. (2001) Integration in Counselling and Psychotherapy. London: Sage.
Norcross J. C., Goldfried M. R. (2005). Handbook of Psychotherapy Integration, 2nd Edn. Oxford: Oxford University Press.Norcross J. C., editor. (ed.). (2011). Psychotherapy Relationships that Work: Evidence-Based Responsiveness. Oxford: Oxford University Press.
Roth, A. and Fonagy, P. (2005) What Works for Whom: A Critical Review of Psychotherapy Research (2nd edn). New York: Guilford Press.
Rozenweig, S. (1936) Some implicit common factors in diverse methods in psychotherapy. ‘At last,’the Dodo said, ‘Everybody has won and all must have prizes.’ American Journal of Orthopsychiatry, 6, 412-415.
Seligman MEP, Helplessness: On Depression, Development, and Death. 2nd ed. WH Freeman, New York, NY, 1992
Stern, D.N. (2003) The Interpersonal World of the Human Infant: A View from Psychoanalysis and Developmental Psychology (2nd edn). London: Karnac (first published by Basic Books, 1998).
Sarno, J., 2016. Healing back pain: The mind-body connection . Grand Central Publishing, New York
Taylor, G. J. (1984). Alexithymia: Concept, measurement, and implications for treatment. The American Journal of Psychiatry, 141(6), 725–732. https://doi.org/10.1176/ajp.141.6.72
Viner R. Putting Stress in Life: Hans Selye and the Making of Stress Theory. Social Studies of Science. 1999;29(3):391-410. doi:10.1177/030631299029003003
Wilber,K. (1979, 2001) No Boundary: Eastern and Western Approaches to Personal Growth, Shamballa Publications Inc. Boston, Massachusetts
Zacher A. Der Begriff des „ungelebten Lebens“ im Werk Viktor von Weizsäckers [Concept of the „unfulfilled life“ in the work of Viktor von Weizsäcker]. Psychother Psychosom Med Psychol. 1984 Sep-Oct;34(9-10):237-41. German. PMID: 6484109.
