fbpx

Интегративен подход- I- ва част

ИНТЕГРАТИВЕН ПОДХОД КЪМ ПСИХИЧНОТО СТРАДАНИЕ

ЕЛЕНА МУСТАКОВА, Ed.D[1]

Резюме: Търсенето на интегративни психотерапевтични подходи е свързано с динамичните нужди на глобалната епоха на дълбоки културни, социално-политически и гео-икономически промени. Авторката описва тласъка, който развитието на невро-психологията и напредъкът в разбирането за психично здраве в САЩ оказват върху преосмислянето на традиционните направления в психотерапията. Дискутира се приносът на логотерапията и социално-познавателните развитийни подходи към адресирането на психичното страдание. Особено внимание се обръща на специфичния подход на авторката към ролята на дълбоките мотивационни измерения на смисъла и тяхното структурно еволюционно преосмисляне по посока на преодоляване на страданието, интеграция на съзнанието и психично здраве.

Ключови думи: събудено съзнание, мотивация, интеграция на развитието, здраве

INTEGRATIVE APPROACH TO MENTAL SUFFERING/PAIN?

 ELENA MUSTAKOVA, Ed.D

 Abstract: The search for integrative approaches to psychotherapy has emerged as a response to the dynamic needs of the global age, characterized by deep cultural, socio-political and geo-economic changes. The author describes the impetus that advances in neuro-psychology and in the understanding of mental health and well-being in the United States have provided for rethinking traditional approaches to psychotherapy. She discusses the contributions of logotherapy and social-cognitive developmental approaches to understanding mental suffering. The focus is on the author’s specific approach to the role of deep motivational dimensions of meaning and their evolutionary re-structuring in the direction of overcoming suffering, developmental integration of consciousness, and mental well-being.

Key words: mindfulness, motivation, developmental integration, health

            През 2014 година, Световната Здравна Организация (СЗО) обяви, че поради рязко покачващото се бреме на психични смущения във всички страни по света, е необходимо радикално преосмисляне на националния и световен ответ на психичното страдание в условията на интензивна и силно дестабилизираща глобализация. СЗО обяви план за действие и мобилизиране на ресурси в десетилетката от 2013 до 2020 година, посветена на психичното здраве. В САЩ, както и в други страни по света, това даде нов тласък на търсенето на по-гъвкави и динамични интегративни подходи за лечение на психичното страдание – търсене, което започна през 80-те години на 20 век в САЩ.

Първите опити за интегриране на различни подходи в психотерапията в Съединените Щати датира от 1940-те години, когато Долард и Милър (Dollard, J., Miller, N. E., 1950) правят опит да обединят психоаналитичната и поведенческата теории на база на общото им разбиране за формиращото въздействие на ранни преживявания и заучени модели върху личността. През 1970 г., Ричард Ърскин, професор в Университета в Илиноис, формулира и развива интегративния подход и през 1976 г.  създава Института за интегративна психотерапия в Ню Йорк. Отделно от това, през 1979 г. бива създадено Общество за изследване на психотерапевтичната интеграция (Society for the Exploration of Psychotherapy Integration – SEPI). От 1991 г., това общество публикува професионално Списание за интегриране на психотерапията (Journal of Psychotherapy Integration, published by the American Psychological Association/ APA).

            През 1980-те години, търсенето на интегративни подходи се разгръща и става обект на усилията на много психолози и психотерапевтив посока към по-цялостен ответ на психо-социалните нужди на хората във все по-неустойчивата епоха на глобализация и дълбоки и травматични световни промени във втората половина на 20-ти век.

            В основата си, интегративната психотерапия търси да обедини афективните, познавателни, поведенчески и физиологични аспекти на личността, като работи на ниво тяло, съзнание и дух, за да осмисли развитийните, психо-социални и трансперсонални динамики на пълноценно функциониращата личност.

            Исторически контекст

  За да разберем по-добре движението към интегративна психотерапия, е полезно да го поставим в исторически контекст. В историята на психотерапията са известни четири големи направления, всяко от които е създало десетки различни школи.

Първото направление, както е добре известно, е психоанализата и психодинамичните подходи към личността. Второто направление е поведенческата и когнитивна психотерапия.  Третото направление е екзизтенциалната и хуманистична психотерапия, която най-често се асоциира с Карл Роджърс и Фриц Пърл.  Четвъртото направление е социалният конструктивизъм и постмодернизъм в психотерапията (междукултурни и транскултурни подходи; феминистки подходи; подходи насочени към решения; разказвателни подходи; подходи интегриращи духовни и религиозни аспекти на смисъла; структурно семейни подходи; позитивни подходи, невропсихология, арт терапии).

В последните повече от 100 години, психологията и социалните науки търпят стремглаво развитие, заедно с което се променя и представата за цялостната структура на човешката личност. Докато Фройд описва личността от гледна точка на биологичните й и инстинктивни основи – особено полезно когато работим с пациенти, при които егото е с минимална кохерентност и ориентация към реалното – последващото развитие на гореспоменатите направления предоставя все по-пълна и комплексна картина за нивата на структурата на личността и процесите на психотерапевтичното укрепване на егото. Аналитичната психология на Юнг, например, обогатява разбирането ни за психиката с ролята на представите, потенциала и предразположенията, с които колективното несъзнавано допълва неосъзнатите спомени и преживявания на личността. В психотерапевтичен план, това означава опознаване на етническата и психо-социална история на поколенията, на чиито рамене е застанала личността, както и на компартментализираните аспекти на персоната и нейната сянка.

В контраст, индивидуалната психология на Адлер акцентува съзнанието, познанието, отговорността, смисъла и ценностите, както и ролята на семейните констелации в договарянето на трите основни задачи на възрастния – любов, работа и приятелство. Обективно-релационните психотерапевтични теории на Мелани Клайн, Хари Съливан, Маргарет Малър и Уиникът поставят определящ акцент върху потребността на субекта да се съотнесе към обекта.

С развитието на психологичната наука, става все по-ясно, че психиката е силно динамична структура на взаимодействие между много различни процеси – както вътрешно-психични, така и външни, психо-социални и социално-исторически, които не могат да бъдат обхванати от нито едно от класическите направления в психотерапията. Затова все повече се търси синтезът. Бързият напредък на невропсихологията и невроимунологията разкри неподозирана пластичност на мозъка на възрастния човек, което отключи нова вълна от изследвания върху най-ефективните методики за работа с различните форми на психо-патология. Възникна концепцията за „най-добри психотерапевтични практики” за отделните състояния, описани в Диагностичния Справочник на Американската Психиатрична Асоциация (DSM 5, APA).

В основата на интегративната психотерапия е разпознаването на човека като същество, което търси смисъла и чието субективно усещане за здраве е дълбоко свързано със способността да намира смисъл във взаимовръзките си със света. В зависимост от проблематиката, която води личността да търси психотерапевтична помощ, както и от  специфичните й развитийни потребности, психотерапевтът трябва да намери внимателно индивидуализирана конфигурация от възможностите, предлагани от различните направления и школи, както и от най-новите изследвания.

            Психично здраве от гледна точка на невро-психологичния подход към интегративната психотерапия

Всяка психотерапевтична теория и практика започва от определено разбиране за това какво е психично здраве. В последното десетилетие на 20 век и първото десетилетие на 21 век, бурният напредък на невро-науката откри нови перспективи върху психичното здраве. Даниъл Сигъл, психиатър и преподавател по медицина в Калифорнийския Университет в Лос Анджелис, и основател на Калифорнийския Университетски Изследователски Център за изучаване на събуденото съзнание (UCLA Mindful Awareness Research Center), поставя въпроса: как можем да обхванем пълното разнообразие в поведение, темперамент, ценности и ориентации в широката гама от култури на света и все пак да развием кохерентно разбиране за здраве (Siegel, D., 2010). Както той подчертава, позитивната психология допринася важна и необходима корекция към медицинския модел, който акцентува психичното разстройство, като задава въпроса какви общи процеси характеризират хората от най-разнородни контексти, които излъчват психично здраве и равновесие.

В изследванията си, Сигъл стига до същия извод, до който независимо достигат много психолози и психиатри в края на 20 век – а именно, че в основата на здравето е не само диференциацията на личността, но най-вече психичната интеграция. Невро-психологията започва да изучава високо интегрирани личности и описва процеса на интеграция по пътя на събуждане на висшите форми на съзнание, които се асоциират с пред-фронталния мозък. Възниква концепцията за „майндфулнес” (mindfulness), което може да се преведе като събудено съзнание. От неврологична гледна точка, това състояние се характеризира с активиране на пред-фронталната мозъчната кора, която има способността да уравновесява силно реактивните страхови процеси на амигдалата в лимбичния среден мозък и да стабилизира и интегрира емоционалните процеси. Тази активация на пред-фронталния мозък е характерна за хора, които имат редовна духовна практика, като например медитация и/или едно или друго от т. нар.  „mind-body arts”, т.е. тай чи, чи гонг, йога и източни бойни изкуства. Добре развитите духовни аспекти на личния живот доказано се свързват с по-добро здраве и по-рядко срещани зависимости и психични смущения (Miller, W. R., 1999). Редовната активация на този най-висш мозък създава предусловия за развитие на психичното умение, което Сигъл нарича mindsight, или вътрешно зрение. Вътрешното зрение е в основата на емоционалната и социална интелигентност и позволява фино настроена комуникация, емоционално равновесие, гъвкавост на ответа, модулация на страховете, емпатия, прозрение, морална осъзнатост и интуиция.

Към „Интегративен подход към страданието“- II-ра част

[1] Психотерапевт на частна практика във щата Вирджиния, САЩ; Elena.mustakova@gmail.com